реклама
Марк се нанесе със сбръчкано чело и косачка, която работеше с военна прецизност. Съседката му му предложи мед и възможност за добросъседство, но той отговори с мълчание, презрение и накрая — с цимент. Това е история за издръжливост, отмъщение и ужилването от подценяването на добри хора.
Съседите са всякакви. Ако имаш късмет, са топли или поне тихо отдалечени. Но ако не си, те режат щастието ти, сплескват радостта и свиват света около теб — оплакване по оплакване, поглед след поглед, избухване след избухване.
Аз съм на 70 години, майка на две деца — син на име Дейвид и дъщеря Сара. Баба съм на пет внуци и горда собственичка на дом, който обичам вече двадесет и пет години.
Когато се нанесох тук, дворчетата преливаха едно в друго — без огради, без суета. Само лавандула, лениви пчели и понякога заета гребла. Махахме си от верандите и си разменяхме тиквички, които никой не е планирал да сее.
Отгледах децата си тук. Засадих всяка роза с голи ръце и дадох имена на слънчогледите. Наблюдавах птиците как строят гнездата си и оставях фъстъци за катериците, за които се преструвах, че не харесвам.
Миналата година обаче моето убежище се превърна в кошмар, защото той се нанесе. Името му е Марк — четиридесет и няколко годишен мъж със слънчеви очила дори в облачни дни, който косеше тревата си в идеално прави редове, сякаш очакваше военна проверка.
Беше с двамата си синове близнаци — Калеб и Йона, на по 15 години. Момчетата бяха мили, весели, винаги поздравяваха и бяха учтиви, но рядко ги виждах. Марк делеше попечителството с майка им Рода и децата прекарваха повечето време при нея — по-тих и, представях си, по-топъл дом.
Опитах се да открия същата топлина и в Марк, но не успях. Не махаше, не се усмихваше, сякаш мразеше всичко живо — нещо, което разбрах още при първия ни спор.
„Тези пчели са досадни. Не трябва да привличаш вредители,“ извика той отвъд оградата, докато косеше, с глас, пропит с отвращение.
Опитах се да бъда мила и попитах дали е алергичен. Погледна ме — по-скоро през мен — и каза: „Не, но не е нужно да съм алергичен, за да мразя тези паразити.“
Тогава разбрах — не става въпрос за пчелите. Този човек просто мразеше живота, особено когато е цветен и се движи свободно.
Но аз пак опитах. Един ден занесох буркан мед до вратата му и казах: „Мислех, че може да ти хареса. Мога и да подрежа цветята до оградата, ако те дразнят.“
Не успях дори да довърша изречението си. Затвори вратата в лицето ми. Без думи — само рязко трясване.
Затова, когато една сутрин отворих задната врата и видях цветната си градина — моето светилище — удавена под мокър, втвърдяващ се цимент, не изкрещях. Просто застанах там по пантофи, с изстиващо кафе в ръка и въздух, тежък от прашна миризма на цимент и злоба.
След като се успокоих, извиках: „Марк, какво направи с градината ми?“
Погледна ме нагоре-надолу с онази добре позната насмешка, сякаш вече ме беше определил като нищо повече от досадна старица. „Достатъчно се оплаквах от пчелите. Реших да направя нещо по въпроса,“ отвърна.
Скръстих ръце, усещайки тежестта на презрението му. „Мислиш ли, че просто ще се разплача и ще го оставя така?“ — попитах, оставяйки въпроса да виси.
Той сви рамене, очилата скриваха евентуалното му удоволствие. „Стара си, слаба, безобидна. Какво са няколко пчели и цветя за човек, който няма да е тук още дълго?“
Обърнах се и си влязох в къщата, без да кажа и дума. Нека мисли, че е спечелил. Но още с първата крачка вътре знаех — това няма да остане така. Никак даже.
Ето какво Марк не знаеше: преживях раждане, менопауза и три десетилетия родителски събрания. Знам как се играе дългата игра.
Първо отидох в полицията. Потвърдиха, че това е престъпление — умишлено увреждане на собственост, и че може да бъде подведен под отговорност.
После дойде тихото удовлетворение да докладвам незаконния му навес — огромен, без разрешение, построен точно на границата ни. Хвалеше се пред съседа Кайл как „заобиколил бюрокрацията“.
Инспекторът не пропусна нищо — измери и какво се оказа? Навесът беше с два фута навътре в моя територия. Дадоха му 30 дни да го събори. Игнорира, но после дойдоха глобите.
Накрая се появи градски екип с жилетки и бавни, методични удари с чукове по дървото. Беше почти поетично. И сметката? Кармата си поиска лихвата. Но аз още не бях свършила.
Заведох дело в съда за дребни искове — с дебел, организиран класьор със снимки, бележки и разписки.
Не бях просто ядосана — бях подготвена. В деня на делото той дойде с празни ръце и мрачно изражение. Аз — с доказателства и справедлив гняв.
Съдията отсъди в моя полза. Разбира се. Нареди му да премахне бетона с къртач, да докара нова почва и да засади всичките цветя отново — рози, слънчогледи, лавандула — точно както преди.
Да го гледам как изпълнява присъдата под юлското слънце, със сълзи от пот и съдебен надзорник с тефтер в ръка, беше по-справедливо от всяко удряне с чукче.
Аз не направих нищо. Просто гледах от верандата с лимонада в ръка, докато кармата вършеше своята работа.
После пчелите се върнаха. Не просто няколко — местната пчеларска асоциация с радост помогна да се създаде убежище за опрашители. Инсталираха два оживени кошера в двора ми, а общината отпусна дори и субсидия.
До средата на юли дворът отново оживя — бръмчене, цвят, живот. Слънчогледите се навеждаха над оградата като любопитни съседи, а пчелите се интересуваха особено от двора на Марк — привлечени от разлятите му сладки напитки и открит боклук.
Всеки път, когато излизаше и ги размахваше, те го следваха достатъчно близо, за да му напомнят. А аз? Гледах от люлеещия си се стол — невинна, усмихната.
Просто една сладка баба, нали? От онези, които садят цветя, се грижат за пчели и не забравят.

Публикувано от Редакция „Всеки Час“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com