реклама
Спрете! – пронизителният вик на жената разкъса траурната тишина на крематориума.
Работниците до пещта замръзнаха. Всички погледи се насочиха към слабата, посивяла от мъка жена, стояща до самата линия, където беше ковчегът. Пръстите й конвулсивно се вкопчиха в края на черното покривало.
Моля ви, умолявам… Отворете ковчега! – почти беззвучно повтори тя, задъхвайки се.
Служителите се спогледаха. Из залата се разнесе шепот. Церемонията беше почти приключила, но никой не смееше да противоречи на съкрушената от мъка майка.
Главният огняр – възрастен, широкоплещест мъж – неохотно се приближи, хвърли поглед към служителя от моргата, който сви рамене. Те с колегата си хванаха капака на ковчега и го повдигнаха.
И веднага отскочиха назад.
Вътре лежеше не мъртвец.
… Вътре лежеше млад човек, блед, изпит, със засъхнала кръв по устните… но жив. Гърдите му слабо, но равномерно се повдигаха.
Някой ахна. Жената издаде стон и се хвърли напред, падайки на колене до ковчега.
Синко!
Момчето бавно отвори очи. В тях се четеше ужас, но и слаб проблясък на съзнание.
Мамо… – издиша той.
И едва сега в залата наистина се разнесоха викове – не от мъка, а от шок. Работниците, роднините, дори служителите от моргата пребледняха.
Оказа се, че младежът, когото вече бяха оплакали, е бил обявен за мъртъв след катастрофа. Лекарите бяха констатирали смърт… но сгрешили. Това била летаргия.
Още минута – и той щеше да изгори жив.
В залата на крематориума настъпи гробна тишина. Хората не вярваха на очите си. Момчето, което вече оплакваха, което вече трябваше да стане на пепел,
помръдна.
Вода… – прошепна той с пресъхнали устни.
… Огнярят, същият, който пръв отвори ковчега, объркано се огледа, грабна пластмасова бутилка с вода, която някой беше оставил на пейката, и я подаде на майката. Тя поднесе гърлото на бутилката към устните на сина си и той жадно преглътна.
Това… това грешка ли е? – промърмори някой от служителите.
Каква, по дяволите, грешка?! – изрева майката, скачайки на крака. Очите й мятаха мълнии. – Вие го погребахте жив!
Някой вече беше извадил телефона си, заснемайки случващото се. Друга жена – медицинска сестра, дошла на церемонията в знак на уважение към семейството – се хвърли към момчето, напипа пулса му, сложи длан на челото му.
Той е горещ… Но сърцето му бие. Трябва спешно в болница!
Всичко се обърка. Някой извика линейка. Служителите от моргата пребледняваха пред очите на всички. Погребалните служители отстъпиха към стените, сякаш се надяваха, че в суматохата ще ги забравят.
Майката нежно галеше лицето на сина си, хлипайки:
Тихо, тихо… Всичко е наред, миличък, аз съм тук…
Момчето тежко примигна, очите му блуждаеха из залата, а след това той дрезгаво попита:
Къде е… Олег?
Майката замръзна.
… – Кой Олег, синко?
Момчето се закашля. Слаба треска го разтърсваше, но той продължи:
Бяхме заедно… в колата. Той беше до мен. Къде е той?
Майката тревожно погледна към огняря, после към служителя от моргата. Те не знаеха какво да кажат.
Синко… – гласът й потрепери. – Ти… пътуваше сам.
Момчето рязко стисна китката й. В мътния му, но напрегнат поглед имаше
страх.
Не. Той
беше там. Помня. Говорехме, той… той каза нещо преди удара…
В този момент вратата на крематориума изскърца. В залата влезе мъж в тъмен костюм, висок, с хладно лице.
Аз съм Олег. – гласът му беше равен, но в него се долавяше странна празнота.
Момчето присви очи, пръстите му се свиха по-силно.
Не… – прошепна той. – Ти не си Олег.
Огнярите, майката, хората наоколо… всички усетиха как въздухът в залата стана
тежък, сякаш гъст, притискащ.
Нещо тук не беше
наред.
Продължение
… Майката усещаше как пръстите на сина й треперят, но стискат ръката й все по-силно. Той не откъсваше поглед от мъжа, нарекъл себе си Олег.
Той бавно се приближи, без да мига, гледайки право в очите на момчето.
Трябваше да си тръгнеш заедно с мен.
Синът замръзна.
Аз… Не разбирам…
Разбираш. – Гласът на Олег беше равен, беземоционален, почти неестествен.
Огнярят преглътна. Жената-медицинска сестра отстъпи към стената. Цялата траурна процесия сякаш замръзна, страхувайки се дори да помръдне.
Не… – момчето започна да диша по-често. – Не, ти не си истински. Ти… ти…
Той замръзна, спомняйки си.
Камионът. Ярката светлина. Скърцането на метал. Болката.
Точно преди удара Олег, седящ до него,
се обърна към него и каза нещо. Но какво?
Момчето с ужас погледна стоящия пред него човек.
Това е невъзможно…
Олег леко наклони глава, сякаш изучаваше реакцията му.
Чаках те. Трябваше да си тръгнем заедно. Но теб… те върнаха.
Кой ме върна?
Олег не отговори. Само протегна ръка, сякаш го канеше.
Да вървим.
Момчето рязко се дръпна.
Не!
Олег въздъхна.
Ти не разбираш…
И тогава се случи
нещо странно.
В залата
изгасна светлината. Само слабата светлинка от пещта на крематориума хвърляше трептящи отблясъци.
А после се разнесе
шепот.
От всички страни.
Сякаш стотици гласове – шепнещи, зовящи.
Майката се вкопчи в ръката на сина си.
Какво става?! – извика някой от работниците.
В тъмнината Олег беше
единственият, когото се виждаше отчетливо. Очите му светеха.
И изведнъж…
Синът
си спомни.
Последните думи на Олег преди удара.
„Ако нещо се обърка… не ме пускай“.
Момчето се задъха от ужас.
Той погледна към Олег и сега
точно знаеше – това не беше приятелят му.
Това беше
нещо друго.
И то беше дошло за него.
Финал
Момчето затвори очи, усещайки как всичко вътре в него се свива от студ. Шепотът наоколо ставаше все по-силен, гласовете се сливаха в неразбираем шум.
Трябваше да си тръгнеш с мен… – отново произнесе Олег, но сега в гласа му звучеше нещо нечовешко.
Момчето рязко отвори очи.
Не!
Той хвана майка си за ръката и направи крачка назад. Олег тръгна напред, но изведнъж
замръзна.
Шепотът… спря.
В крематориума стана
мъртвешки тихо.
Майката, трепереща сякаш в треска, изведнъж разбра, че синът й стиска нещо в юмрука си.
Синко… какво е това?
Той погледна надолу.
В ръката му, на светлината на мъждукащия пламък, проблясваше малко
кръстче – подарък от баба му, което винаги висеше на шията му.
Той дори не помнеше как го е хванал.
Но сега разбираше
какво трябва да направи.
Стискайки кръстчето по-силно, той вдигна ръка и
го насочи към Олег.
Ти не си той. И аз не съм твой. Махай се!
Олег
потрепери.
Лицето му се изкриви, сякаш от болка. В очите му проблесна
нещо тъмно, сякаш зад образа му се криеше нещо друго, много по-старо… и зло.
Това… не е краят… – изсъска той.
И
изчезна.
… Веднага щом фигурата му се разпадна в тъмнината, светлината в залата отново блесна.
Шепотът изчезна.
Момчето дишаше тежко, все още стискайки кръстчето.
Майката се хвърли към него, прегърна го, люлеейки го в ръцете си.
Всичко е наред, миличък… всичко е наред…
Огнярите, служителите от моргата, всички присъстващи – никой не можеше да промълви и дума.
Момчето откараха в болница. Той дълго се лекува – и физически, и психически.
Но най-важното беше, че той
живееше.
А Олег… Олег така и не намериха.
Но понякога, в късните нощи, момчето
усещаше поглед.
Сякаш
някой чакаше.
Но сега той знаеше,
че няма да се предаде без борба.
Публикувано от Редакция „Всеки Час“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
We improve our products and advertising by using Microsoft Clarity to see how you use our website. By using our site, you agree that we and Microsoft can collect and use this data. Our