– Върви си обратно в онази миризлива схлупена колиба!

Преглеждания: 58

Тръгнах.
Без да се обръщам.

Една раница на гърба ми – вътре няколко дрехи, стара снимка на баба Зоя и нотариалният акт за къщата, която всички тук наричаха „разпадаща се колиба“.

Още кънтяха в ушите ми думите на Борис:
„Без мен ти си никоя.“

Излязох на улицата, поех дълбоко студения нощен въздух…
и за първи път от много време усетих, че съм наистина жива.

Стигнах до спирката и с треперещи ръце извадих телефона.
Набрах единствения номер, на който все още можех да разчитам.

– Ало? – чу се гласът на леля Катя.

– Аз съм… Мога ли да остана при теб за една нощ? – прошепнах.

– Разбира се, скъпа. Идвам да те взема.

Качих се на първия нощен автобус.
Притиснала чело към стъклото, гледах как уличните лампи се сливат в едно размазано сияние.

Всяка изминала спирка ме отдалечаваше от мястото, където бях забравила коя съм.
Отдалечаваше ме от думите, които бавно бяха подкопавали всичко в мен.

Леля Катя ме посрещна с чаша топъл чай и тишина.
Не задаваше въпроси. Не ме укоряваше. Просто беше до мен.

На сутринта тръгнах към къщата на баба.

Портата изскърца тежко.
Градината бе обрасла в бурени, покривът – провиснал.
И въпреки всичко, когато пристъпих вътре, ме посрещнаха аромати на влажна пръст, стари ябълки и отдавна изгубен мир.

Тук бях израснала.
Тук се бях чувствала обичана.

Разходих се из стаите, погалих напуканите стени с ръка.
На леглото на баба още стоеше старото й шалче.

И тогава разбрах: не искам повече просто да оцелявам.
Искам да живея.

На другия ден написах списък:
Покривът трябваше да се ремонтира. Фундаментът – да се укрепи. Дворът – да се почисти.

Нямах много пари.
Но имах време. И нещо още по-ценно — решимост.

На третия ден телефонът звънна.

Борис.

– Свърши ли ти детинщината? – каза със същия презрителен тон. – Кога се връщаш? Ще ти простя.

Усмихнах се.
Не от болка.
Не от гняв.

Усмихнах се като човек, който най-сетне е намерил себе си.

– Няма да се върна, – казах спокойно. – Никога повече.

И затворих.