реклама
Тази история ми отвори очите за много неща, които се случват в живота ми. Най-вече преосмислих отношението си към дъщеря ми.
Когато дъщеричката ни беше още съвсем мъничка, със съпруга ми решихме да отидем на църква. Причината за това вече е избледняла в спомените ми. От свещеника обаче чухме една история, която ме впечатли толкова силно, че я помня и до днес. Разказът е написан в първо лице.
„Доста често посещавам домове за сираци, защото съдбата на децата без родители не ми е безразлична. Ние, свещениците, се опитваме, доколкото можем, да помагаме на тези домове. Един ден влязох в стаята, в която живеят най-малките. Изненада ме пълната тишина, въпреки че бебетата не спяха. Не се сдържах и попитах сестрата, която ги обгрижва.
Тя ми обясни, че новородените плачат само през първия ден. С плача си те привличат вниманието на възрастните – това е зов за помощ. Но персоналът не може постоянно да бъде при тях, защото има много работа. Да отделиш време на всяко бебе е физически невъзможно, а за нежност и ласка изобщо не може да става дума. Когато бебетата разберат, че няма кой да им откликне, те просто спират да плачат.
С други думи, осъзнават, че нямат майка, която да ги погали и утеши.“
В края на разказа не успях да сдържа сълзите си. Когато се прибрахме, дъщеря ни вече спеше дълбоко. Приближих се до креватчето ѝ и си дадох обет: никога няма да я оставя, ще бъда нейната опора, каквото и да се случи. Дъщеря ми никога няма да се чувства сама.
Публикувано от Редакция „Всеки Час“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
