реклама
Стоях като вкаменена. Сърцето ми биеше в гърлото, ръцете ми лепнеха от пот, а краката ми се подгъваха. Цялото ми тяло беше едно напрегнато въже, сякаш всеки момент нещо щеше да се случи. Страхът не беше истерия, а глуха, плътна вълна, която ме прегръщаше.
Извадих телефона с треперещи пръсти и направих снимка. Размазана. Не посмях да приближа. После, с усилие, пристъпих леко напред. Още малко. Спрях. Вдишах. Издишах. То не се помръдна. Нито звук, нито дори мъничко трепване.
Погледнах го по-внимателно. Черепът наистина беше продълговат, като че ли мозъкът вътре е двойно по-голям от човешки. „Кожата“ — сива, на места лъскава, като мокра. Никаква козина, люспи, пера — само гъста повърхност, покрита със сини и зелени жилки.
И тогава — туп. Съседската врата се хлопна. Лиляна излизаше, както всяка сутрин, в седем. Побягнах към нея, сякаш нещо можеше да ме подгони.
— Лили! Ела веднага! Нещо… нещо ужасно има в градината ми!
— Какво си се разтреперила така? Да не си видяла змия? — подкачи ме тя, но като видя лицето ми, спря да се усмихва. — Ти добре ли си? Бледа си като варосана стена.
— Ела просто… сама ще видиш. Не знам как да го обясня…
Тръгна с мен. Докато крачеше, мърмореше, че сигурно е таралеж или умряла котка. Но когато го зърна, се спря рязко. Ръката ѝ отиде автоматично към устата.
— Господи… Какво е това чудо? Ужас! Това безопасно ли е?
— Не знам! — почти изкрещях. — Може би е просто шега… Но от кого? Кога? През нощта не чух нищо!
Лиляна извади телефона си, снима няколко пъти, после започна да търси в Google. Стояхме над онова нещо като две момичета, които са намерили нещо забранено — едновременно ужасени и любопитни.
— Да се обадим в полицията? Или в РИОСВ?
— Да бе. Ще им кажем: „Извънземно ни се е паднало в лехата.“ И ще ни отведат за психиатрия.
Нервно се разсмяхме. После Лили се наведе по-близо.
— Гледай само… вместо очи — като балончета… прозрачни. Все едно пълни с желе. Отврат!
— Не го пипай! — извиках. — Може да е токсично! Или радиоактивно!
Решихме да не рискуваме и да извикаме участъковия. Той поне нямаше да ни се смее в лицето.
След около 40 минути дойде познатият Опел. Излезе старшина Бекяров — леко прегърбен, с вечно уморено изражение. Погледна ни, после се приближи към „обекта“.
— Ммм. Да. Интересно. Но спокойно, дами — това не е извънземно. Виждал съм и преди такива.
Погледнахме го невярващо.
— Как така?! — изписка Лили.
— Това е някакъв дълбоководен вид риба. Или нещо подобно. Когато ги извадят от морските дълбини, кожата им се набръчква, изсъхва, черепът им изглежда странно. Преди година пак такава беше намерена на южното Черноморие. Някой май се е забавлявал — донесъл е трупчето и го е хвърлил тук.
С пръчка повдигна „тялото“, сложи го в черен чувал.
— Ще го занеса до лабораторията в университета. Вие не се тревожете. Засега НЛО-тата не са кацали в Плевен.
Остави ни с нервен смях и потрепване в стомаха. Но аз не можех да го забравя. Нещо в мен крещеше, че нещата не са наред.
На следващия ден пред портата се появи мъж. На около 35, облечен като университетски преподавател, с куфарче.
— Добър ден. Доцент Стефанов от катедрата по екология. По повод находката от вашия двор.
— Ама… нали казаха, че е риба?
— Виждате ли… точно това не е вярно. Не е. Или поне — не изцяло.
Кръвта ми се смрази.
— Какво искате да кажете?
— При първоначалния анализ установихме, че няма костна структура. Нито вътрешни органи като при познати морски видове. Клетките на „кожата“ са по-близки до гъбички… но тя не се разпада. Нито излъчва миризма. Което е странно.
— Искате да кажете, че е… живо?
— Било е. Но структурата му не се вписва в нито една известна класификация. Може да е изкуствено създадено… или нещо напълно непознато от природата.
— Но… това звучи налудничаво.
— Изпратихме проби за ДНК секвениране. Ще отнеме време, но… ще разберем повече.
След седмица се върна. Лицето му беше напрегнато.
— Госпожо… имаме резултатите.
— И?
— Има човешки ДНК-фрагменти. Малко — около 8%, но са там. И са активни.
— Това означава…
— Никой не знае със сигурност. Но не сте си го въобразили. Това наистина беше нещо… необяснимо.
Оттогава минавам покрай цветната леха със свито сърце. Пресадих всичко. Смесих пръстта. Но усещането не си отива. Земята… помни.
А сутрин, щом изляза на двора, първо гледам в тревата. И понякога ми се струва, че нещо там… леко потрепва. Че не е било само едно. Че не си е отишло напълно.
И стоя. И чакам.
Публикувано от Редакция „Всеки Час“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
