реклама
Понякога изглежда, че всичко започва от нещо дребно. Някой ви моли за услуга – нещо дребно, неловко е да откажете. После идва още една молба, и още една, а после – като в мъгла: вършите неща не защото искате, а защото трябва.
Защото иначе ще има скандал, обида, тежко мълчание. Защото „ако не аз, кой тогава?“. И ето така, без никакви бури и драми, на раменете ви се оказва чужд товар. Понякога – дори с притежателя му заедно.
Границите не се рушат за един ден. Те се размиват тихо – с усмивки, с „нали си добър човек“, с „на мен ми е наистина трудно сега“. И колкото повече отстъпвате, толкова по-малко място остава за самите вас.
Много хора живеят така с години. Особено жените. Особено в семейството. В един момент навикът да бъдеш удобен се превръща във втора кожа. И дори тялото ви сякаш усеща това: постоянна умора, тревожност, стиснати рамене. Сякаш целият свят ви притиска.
Но ето въпросът: колко може да се търпи, преди нещо вътре във вас да се счупи?
„Ако продължаваш да правиш това, което винаги си правил, ще получаваш това, което винаги си получавал“ – казвал Хенри Форд.
А колко често си мислим, че този път ще е различно, ако просто потърпим още малко.
История, която остава в съзнанието
Една позната – удивително светъл и интуитивен човек – веднъж ми сподели: „Ако усетя, че нещо не е както трябва, не отивам. Дори всички да казват, че ще е весело.“
Тогава тя разказа история: с нейна приятелка тръгнали за друг град. Всичко било подготвено, но изведнъж я обзело силно вътрешно чувство: „Остани у дома.“ Без логика, без обяснение. Просто ясно „не“.
Приятелката ѝ тръгнала сама. И претърпяла катастрофа. Оцеляла – слава Богу – но с шок, болница и дълго възстановяване.
Тази интуиция – нейното вътрешно куче-пазач – ѝ спасила живота.
Такива истории не се нуждаят от доказателства. Не могат да се проверят с логика, но когато ги чуеш – отекват дълбоко вътре. Защото всеки е имал подобен момент, когато вътрешният глас е прошепнал: „Спри.“ А ние – учтиво сме го игнорирали.
И точно оттам започва всичко: не от чуждите искания, а от това, че човек престава да чува самия себе си.
Удобно не значи правилно
Нас често ни учат да бъдем удобни. Да не спорим. Да отстъпваме. Да мислим за другите. Звучи красиво – като добродетел. Но само дотогава, докато не се превърне в самоунищожение.
Когато човек непрекъснато тъпче себе си – заради мира в семейството, заради хармонията във връзката, за да не е „егоист“ – той всъщност се отказва от правото си да бъде жив. А живият човек не е само топъл и нежен. Той е и човек, който може да каже: „Това не е за мен.“
„Няма нищо благородно в това да се жертваш за онези, които не го ценят“ – казал е някой велик. Това е лакмусът: ако вашето „да“ не идва от искрено желание, а от страх, вина или навик – това не е добрина. Това е капан.
Когато спреш да бъдеш себе си, хората спират да те виждат
Има един фин момент: когато човек започне да се пренебрегва, околните го усещат. Първо – интуитивно. После – в поведението. Той се съгласява, когато не иска.
Мълчи, когато боли. Прави нещо, „защото трябва“. Хората не стават непременно злодеи – просто спират да се напрягат. Свикват. А после дори не забелязват, че вървят по теб като по изтривалка.
Фройд пише: „Не избираме хората случайно. Срещаме само онези, които вече съществуват в нашето подсъзнание.“
Или с други думи – онези, които свикват с нашето себеотрицание, усещат, че могат да си позволят още.
А всъщност всичко започва с една дума: „не“
Да кажеш „не“ не е акт на агресия. Това е акт на грижа към себе си. Не всяко „не“ разваля връзки. По-често – прочиства. Защото истинската близост е там, където можеш да бъдеш себе си, без страх, че ще бъдеш отхвърлен.
И тук идва най-важната мисъл на германския психиатър и основател на гещалт психологията Фриц (Фредерик) Перлс. Може да се чете отново и отново, когато ви се прииска да преглътнете възмущението и да се усмихнете от учтивост:
„Аз съм Аз, а ти си Ти.
Аз върша своето, а ти – своето.
Не съм на този свят, за да отговарям на твоите очаквания.
И ти не си на този свят, за да отговаряш на моите.
Ти си ти, а аз съм аз.
И ако случайно се намерим – това е прекрасно.
А ако не – няма какво да се направи.“
Тези думи са като топла вода след дълъг ден, пълен с външен шум. Те са за свободата. За това, че никой не дължи нищо на никого – освен уважение.
Грижата за себе си не е егоизъм, а зрялост.
Може някой да се отдръпне от вашата новопридобита твърдост. Може някой да се обиди, да ви нарече студен или корав. Но с времето идва яснота: онези, които ви ценят – ще останат. А онези, които са били там заради удобството – ще си тръгнат. И нека си тръгнат.
По-добре сам, отколкото в компанията на хора, които само взимат – без да дават.
Публикувано от Редакция „Всеки Час“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
